20 април 2022

Интервю с д-р Красимир Кънев: „Организация Дром записа своето име в историята на ромското образование в България“

Снимка: https://humanoftheyear.org/zhuri/

Савелина Данова, външен експерт

„Организация Дром“

Визитка: Д-р Красимир Кънев е председател на Българския хелзинкски комитет. През последните 30 години активно работи по проекти за защита правата на уязвимите групи, включително и роми. Съавтор е на Рамковата програма за равноправно участие на ромите в българското общество и е един от публичните застъпници за десегрегационния процес.  

Д-р Кънев, благодаря ви, че се съгласихте да разговаряме по темата за образователната интеграция на ромските деца и ролята на Сдружение „Организация Дром“. Като председател на Българския хелзинкски комитет и член на ръководството на Проект „Права на човека“, години наред сте съпричастен към усилията на ромите за интеграция в обществото. Познавате десегрегационния процес в дълбочина, били сте част от предхождащите го дискусии.  Разкажете накратко, как възникна идеята за образователна десегрегация?

Идеята за образователната десегрегация се зароди в процеса на обсъждане на проекта за Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество. Тя бе алтернатива на образователната сегрегация, която бе наложена на ромите в годините на тоталитарния режим. Районирането на образованието и въвеждането на специални учебни програми в т.нар. "цигански училища" бяха дискриминационни. Те насочваха ромите от ромските квартали към определени социални роли в българското общество и правеха практически невъзможно измъкването от затворения кръг жилище-квартално училище-нисък социален статус. Десегрегацията бе подкрепена единодушно от ромските активисти през 90-те години.

Вие сте и съавтор на Рамковата програма за равноправно участие на ромите в българското общество. Какво беше според вас значението на Рамковата програма за ромите, за правозащитното движение и, разбира се, за десегрегацията?

Голямото значение на Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество е в признаването на най-високо държавно равнище на дискриминацията спрямо ромите в българското общество в ключови сфери от обществения живот - образованието, жилищата, медицинското обслужване, заетостта, културата. Тя заложи модела на оценка на положението на ромите, който се възпроизведе във всички следващи програми за интеграция на ромите. Решенията, която тя предложи в различните сфери са толкова актуални днес, колкото и когато бяха формулирани в Рамковата програма. Поради това тя бе един дълбоко иновативен документ. Акцентът, който Рамковата програма сложи в сферата на образованието върху десегрегацията бе нещо ново не само за България, но и за цяла Източна Европа. Другите източноевропейски страни със значителни ромски малцинства възприеха идеята за десегрегация на ромското образование от България. От България възприеха идеята и международните донори, както впоследствие и Европейската комисия. Никой дотогава в Европа не е говорил за десегрегация в контекста на малцинственото образование. Напротив, на европейския континент образованието на малцинствата традиционно е означавало преподаване на майчин език, изучаване на малцинствената история и култура, контрол от представители на малцинството над учебните програми. Това предполага концентрация на малцинството, събирането му заедно в обособени образователни институции. Десегрегацията като форма на разрешаване на поблемите с малцинственото образование е по-скоро американска идея и практика.

За правителството на Иван Костов 1997 г. -2001 г. няма основания да се твърди, че е имало негативно отношение по ромския въпрос. Всъщност, именно то, макар и трудно, започна диалог с представители на ромите и накрая прие Рамковата програма. В този смисъл, как си обяснявате последващата липса на реални стъпки за реализиране на поетите ангажименти за държавни политики по програмата, като цяло и в частност за десегрегацията?

Рамковата програма и мерките в нея са голямо предизвикателство към българското общество. Тя предполага сериозни инвестиции в редица сфери и особено в образованието и жилищната политика. Те следва да бъдат направени от българската държава в полза на ромите, при това в условията на масова бедност и, поне в първите години на демократичния преход - на чувствително спадане на жизнения стандарт. Българското общество обаче се оказа неподготвено за такава саможертва. То не можа да припознае своя интерес в интеграцията на ромите, а българските политици се оказаха неспособни да го артикулират и да осигурят лидерство. В края на краищата за нереализирането на поетите ангажименти си каза думата дълбоко вкоренения в българското общество анти-ромски расизъм. Той се оказа сдържащия фактор на равнище масови нагласи, както и спрямо нежеланието на политиците да предприемат необходимите действия. Той е този, който препятства ромската интеграция, в това число в сферата на образованието, и до днес.

Известно е, че Организация Дром реализира първите десегрегационни проекти в България и фактически създаде моделът, по който се реализираха и проектите в останалите градове. Как видяхте вие началото на процеса?

Началото на процеса бе съпътствано с големи надежди. Аз бях лично обнадежден, но трябва да кажа че бях и до известна степен раздвоен. Бях обнадеждан, защото процесът започна точно така, както си го представях - със записването на ромските деца от кварталите в останалите училища в града, с осигуряването на транспорт там, където е необходим и с предлагането на допълнително подпомагане на нуждаещите се. Раздвоението ми идваше от обстоятелството, че процесът започна и продължи да се осъществява като неправителствен. Имах съмнения, че държавата ще се ангажира с този процес, за да го направи устойчив. Държавата и общинските власти в градовете, в които този процес се осъществяваше, гледаха на процеса като на нещо, което подкрепя с допълнителен ресурс образователната система. Но сериозен финансов ангажимент от страна на държавата и на общините дори когато стана ясно, че десегрегацията подобрява значително ромското образование, нямаше. Това поставяше под сериозен въпрос устойчивостта на процеса.

Как оценявате ролята на Организация Дром по отношение на десегрегационния процес в страната?

Организация Дром бе пионер в десегрегацията. Нейният проект бе пръв и бе в определен смисъл пилотен. Дром апробира механизма на записването, логистиката по транспортирането и допълнителното подпомагане на ромските деца. Тя създаде модела на десегрегационния проект, който впоследствие бе общо взето буквално възпроизведен в другите градове на България, където се осъществиха тези проекти. Проектът на Дром освен това бе най-успешен откъм брой на записаните ромски деца, както и като образователни постижения. В този смисъл Организация Дром записа своето име в историята на ромското образование в България.

През април 2001 г. на голяма и медийно добре отразена конференция за десегрегацията в София президентът Петър Стоянов приветства процесът на десегрегация на ромското образование, започнат от Организация Дром, и насърчи образователната ни система да следва този модел. Може ли да се каже, че призивът на президента Стоянов повлия решително за увеличаване на обществената подкрепа за процеса, както и за това правителството да започне да гледа сериозно на процеса?

На този етап от развитието на процеса приветствието на президента Стоянов имаше своето положително значение и то създаде известна обществена и политическа подкрепа за процеса. Аз обаче не бих надценявал този призив. В края на краищата той не накара държавата да направи процеса на десегрегация мащабен, какъвто той трябваше да стане.

Известно е, че диалогът между инициаторите на десегрегацията и правителството продължил и след това събитие започна да дава някои резултати. Как оценявате следващите стъпки на правителството по отношение на десегрегационния процес – Наредбата на МОН за образователна интеграция от 2002 г., Стратегията на МОН за образователна интеграция от 2004 г., и създаването на Центъра за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства към МОН, 2005 г.?

Тези резултати са много скромни. Стратегиите на МОН за ромското образование, както и правителствените стратегии в другите сфери се оказаха общо взето документи на хартия, предназначени основно за външна употреба. Те не породиха последиците, които трябваше да породат и не доведоха до отделяне на значими финансови ресурси за тяхната реализация. Средствата, които държавата започна да отделя след създаването на Центъра за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства бяха и продължават да са повече от скромни. Те освен това не са насочени само за десегрегация на ромското образование.

Как оценявате ролята на международната общност, на институциите на ЕС по отношение на десегрегацията у нас през годините?

Международната общност още от самото начало изрази подкрепа за десегрегацията на ромското образование в България. Това се отнася и за Европейсия съюз. ЕС можеше да допринесе много сериозно за финансиране на десегрегационния процес ако българските правителства бяха подготвили съответните проекти и потърсили финансовата подкрепа на съюза. Това обаче стана в много ограничен мащаб изключително по вина на българските правителства.

Известно е, че през второто десетилетие на този век българските политически елити направиха остър завой по отношение на ромите, преминаха в открита атака и целенасочено влошаване на междуетническите отношения. Обект на държавна и медийна репресия станаха лидерите на десегрегационните проекти. Как си обяснявате тези действия?

Десегрегационните проекти мобилизираха големи групи от ромската общност по места, а ръководителите им станаха много популярни. Правителството на ГЕРБ и присъдружните му организации и медии видяха в това заплаха. Това стана основна причина за атаката срещу лидерите на десегрегационните проекти, в която активно участие взе и прокуратурата. Целта бе да се подрони този център на алтернативно влияние в ромската общност, което не бе подвластно на управляващите. Що се отнася до завоя по отношение на правата на ромите, такъв наистина бе налице. Но годините 2017-2021 г., когато на власт бяха ГЕРБ и Обединените патриоти, бяха мрачни години за правата на човека в България във всички сфери. Това бе период на организирани расистки атаки спрямо цели ромски квартали и общности (примери - Войводиново, Габрово), придужени с етнически прочиствания на регионално ниво, в които участие взеха високопоставени правителствени представители (например вицепремиерът Каракачанов). Подобно бе положението с правата на мигрантите, на ЛГБТ общността, на другите малцинства. В този период се проведе и организираната кампания на лъжи срещу Истанбулската конвенция, която доведе до злополучното решение на Конституционния съд, с което България се опозори пред цала Европа. Силно се надявам нашето общество да е загърбило трайно тези мрачни години.

Според оценката на проф. Елена Марушиакова, трите основни цели, които инициаторите на десегрегационния процес са си поставили  - Създаването на работещ модел за образователна десегрегация, привличане на правителството в диалог по темата и поемане на ангажимент от правителството, най-малко чрез обвързващ документ за реализиране на бъдеща политика – са изпълнени. Какви поуки според вас могат да се вземат от този процес за бъдещи подобни действия?

Мисля, че инициаторите на десегрегационните проекти си бяха поставили по-абициозни цели. Те очакваха след като процесът докаже своята ефективност, да бъде подет от държавата, както тя обеща още в Рамковата програма. Това за съжаление не стана. Поуката за бъдещи подобни действия от този процес е свързана с изначалния ангажимент на държавата. Бъдещите проекти трябва още от самото начало да ангажират органите на държавно и на местно ниво програмно, логистично и финансово. И от самото начало да начертаят траектория, в рамките на която държавата на определен етап поема финансирането на дейностите.

Така е, посочените основни цели на инициаторите бяха постигнати, но очакванията им за държавна политика бяха по-големи. За съжаление, както и Вие споменахте, липсваше благоприятен обществено-политически климат това да се случи. В крайна сметка, знаем, че възможностите за въздействие на гражданския сектор в това поле имат лимит. Но, самият факт на стигането до този лимит илюстрира, че основният проблем на ромското образование е именно липсата на политическа воля у правителството за преодоляване на сегрегацията, а не липсата на стремеж към образование у самите роми. А това е много важно за ромите послание. Все пак, оставаме с надеждата, че някой ден политическите елити ще осмислят обществената полза от тези процеси.

Благодаря ви, д-р Кънев за отделеното време.